ДЖЕНИФЪР МАКМЕЪН - НЕ РАЗРАЯВАЙ ПРЪСТТА 

by Йоана Христова 

Любимата ми авторка - Дженифър Макмеън отново не ме разочарова, с поредната си добре заплетена история. Този път книгата и е базирана на една градска легенда, и фолклор, което прави историята още по - пленяваща. Тук отново срещаме вече доста познатата ни времева рамка, която авторката използва в свойте книги, минало и настояще. 

„Не разравяй пръстта“ (Stay Buried) от Дженифър Макмеън функционира като сложен литературен механизъм, в който фолк хорърът служи за основа на сериозен психологически и антропологичен анализ. Романът разгръща концепцията за „колективната сянка“ през паралелните линии на 1919 и 2016 г., изследвайки как едно затворено общество реагира на криза и как вината мутира през поколенията.

Централен стълб в тази структура е концепцията за изкупителната жертва.  В контекста на културната антропология общностите в състояние на криза неизменно изпитват атавистична нужда от назоваване на виновник, чието символно или физическо пожертване да възстанови изгубения социален баланс. Този модел е аналогичен на радикалната дехуманизация, описана в класическия разказ „Лотарията“ на Шърли Джаксън. Образът на Колача (The Knackerman) в Бунс Фери е натоварен именно с тази функция. Тъй като неговият занаят по дефиниция го обвързва с кръвта, разлагането и труповете на селскостопанските животни, той се превръща в най-удобния и естествен проводник за колективната проекция на страха. Той е маргиналът, чието битие улеснява обществото да стовари върху него тежестта на собствените си грехове и безсилие.Тази проекция води до физическо материализиране на греха. Когато Колачът пръв проявява физическите симптоми на непознатата, смъртоносна пандемия, суеверното население моментално го демонизира, интерпретирайки болестта като външно проявление на морално упадъчна или свръхестествена същност. Този акт на мултиплициране на ужаса служи като легитимно психологическо оправдание за последвалата неоправдана жестокост и линч.

Истинският хорър обаче се разкрива в траекторията на времето: пренесеният в 2016 г. червен знак върху вратата илюстрира как първоначалният акт на насилие се е институционализирал. Моралната вина на предците е претърпяла еволюция, за да се превърне в „традиция“ и фолклор. Настоящото поколение в Бунс Фери продължава доброволно да плаща своя „кръвен данък“ и да извършва умилостивителни ритуали, тъй като това е единственият начин да поддържа колективната илюзия за сигурност, криейки зловещата истина, заровена в миналото.

  .  

     В "Неразравяй пръстта" Дженифър Макмеън прави това, което социологията на рича "дисекция на обществото"  под заплаха

     Бунс Фери, е изолирано градче, което е социално и географски откъснато. Тази географска изолация капсулира морала на жителите. Без коректива на външния свят, моралните граници се размиват изключително лесно. 

    Най - плашещия елемент в романа не е свръхестественото или самата зараза, а бързината с която цивилизованият човек, сваля маската си. когато е притиснат от страха за оцеляване. "Пръстта" в заглавието е метафора за потиснатите ниски страсти и тайни, които никога не трябва да виждат бял свят, защото могат да разрушат настоящето. 

             Книгата се отличава от останалите истории за признаци с това, че Дженифър Макмеън, за тази своя книга черпи вдъхновение от реални исторически проучвания, като източници за испанския грип през 1918 и липсата на медицинска апаратура в централна Америка.